Интервю Цветана Шипкова, София-Лондон
Деян Суджич е роден през 1952 г. в Лондон. Родителите му са журналисти от Югославия, които емигрират там много преди разпадането на социалистическата държава, така че синът им расте като типично английско момче в Актън, Западен Лондон.
Завършва архитектура в университета на Единбург, но избира журналистиката и през 1983 г. става съосновател и главен редактор на известното архитектурно списание Blueprint.
Бил е директор на програмата „Глазгоу 1999: Британски град на архитектурата и дизайна“, куратор на Венецианското биенале за архитектура през 2002 г., главен редактор на емблематичното списание Domus (2000 – 2004 г.). От 2006 г. е директор на Музея на дизайна в Лондон.
Един от най-авторитетните и уважавани световни автори, пишещи за архитектура и дизайн, преподавател, писател с десетки издадени книги, последната е „Езикът на градовете“ от 2016 г.
Деян Суджич е офицер на Ордена на Британската империя – една от петте най-важни почетни титли на Острова.
Той е едно от големите имена в света на дизайна и идването му тази пролет в София ще остане едно от най-важните събития през годината за всички, които се интересуват от тази материя. Лекцията на Деян Суджич препълни „Генератор“ през април, а желаещите да вземат интервю или просто да поговорят с него през 24-часовия му престой в София, направо не го оставиха да си поеме дъх. Затова след няколко разменени думи се уговорихме за среща в Лондон, в естествената му среда – Музея на дизайна. Деян Суджич е негов директор от 2006 г. Получава предложението за поста, докато се готви да замине за Ню Йорк, за да стане главен куратор на архитектурния отдел в емблематичния музей на съвременното изкуство МоМА.
„Открих своята некомпетентност като архитект – както и крайната си липса на търпение – и забелязах, че много повече се забавлявам като редактор на училищния вестник. Когато завърших, започнах работа в седмично архитектурно издание и за три месеца там научих повече за архитектурата, отколкото за всички години в университета“ – каза Суджич на лекцията си, говорейки за 40-годишната си кариера на човек, който наблюдава, изучава и коментира архитектурата и дизайна.
Когато Деян Суджич започва работа в лондонския Музей на дизайна, той се помещава в малка бяла двуетажна сграда на брега на Темза близо до Тауър бридж – бивш склад за банани, купен от основателя на музея сър Терънс Конран и ремонтиран в стил Баухаус. Задачата на новия директор е да направи институцията по-забележима в лондонското море от културни събития и той успява въпреки скромната изложбена площ , с която разполага. Нещата се променят драстично през 2016 г., когато музеят се мести в новата си сграда на емблематичната улица „Кенсингтън” – исторически паметник, реконструиран от ОМА, Allies and Morrison и Джон Поусън. Изложбената площ е вече 10 000 кв. м – три пъти повече, отколкото на старото място. Именно там отивам да се срещна с Деян Суджич. Докато бързам към музея през съседния Холанд парк, забелязвам, че ако искаш да видиш характерния покрив на сградата, трябва да дойдеш именно от тази посока – фасадата към „Кенсингтън” напълно го скрива. Деян Суджич все още не се е върнал от предишната си среща и любезната му асистентка ме въвежда зад кулисите на Design Museum. Пространството е голямо, отворено и облицовано в същото светло дърво като частта за посетителите. Изненадвам се от големия брой млади хора, които работят в огромна зала със стъклени стени, нещо като нюзрум на голям всекидневник. После научавам, че са над сто души, които организират различните дейности на музея. Кабинетът на Суджич също е там, отделен със стъклена стена. Бюрото му изглежда обикновено, но дългата маса от стъкло и метал, край която разговаряме, е уникат, дизайн на Рон Арад.
„Рон я направи за семейство наши попечители, но те се преместиха в нова къща и подариха масата на музея с условието да не я показваме в експозицията“ – казва ми Деян Суджич по-късно. Оказва се, че музеят има и други подобни придобивки – над книжарницата-магазин виси уникално осветително тяло, дизайн на Инго Маурер за фалирал шоурум, също приютено на правилното място. А разговорът ни започва с новината, че музеят е обявен за Европейски музей на 2018 година – седмият британски победител в 41-годишната история на наградата.
Признанието не идва случайно – тази пролет музеят е приел едномилионния си посетител – след по-малко от две години на новото място, а изложбата за „Ферари“ е била най-успешната в историята му със своите над 100 000 посетители.
„Опитваме се да представяме дизайна по начин, който да казва нещо на хората, които нямат специален интерес към него. Дизайнът е платформа – може да създава проблеми, може и да решава проблеми. Значението му в съвременния живот е много по-голямо, отколкото повечето хора смятат. За мен дизайнът не е само това как изглежда нещо, дизайнът ни дава обща представа как работи светът и ни ориентира как се развиваме. Да погледнем например какво промени смартфонът в живота ни. За последните 11 години той промени начина, по който пътуваме, пазаруваме и се запознаваме с други хора – все неща, за които никой не подозираше, но те се случиха.
Най-просто аз описвам дизайна като триъгълник – дизайнерът, който поставя проекта, следван от производителя и накрая най-важният – потребителят. Понякога потребителите искат полезност и функционалност, но повечето пъти искат и нещо по-различно. Вече не се нуждаем от часовник, за да научим колко е часът, защото имаме смартфони, но въпреки това продължаваме да носим часовник, защото той е символ. Може да е подарък от близък, което го свързва със спомени, и точно този емоционален аспект е много важна част от това какво е дизайнът и какво може да предложи на хората.
Затова ние се опитахме да създадем място, което да е привлекателно за тях, да ги кани да прекарват част от времето си тук. Основната експозиция Designer Maker User е безплатна, отворена за всички. Билети продаваме само за временните изложби. Те са основният начин, по който комуникираме с публиката „, казва Деян.
А на въпроса ми какво е за него добрият дизайн, отговаря:
„Избягвам да слагам думата „добро“ пред „дизайн“. Добрият дизайн е сложно понятие. То поставя на фокус и различни морални измерения. Един от експонатите в музея е автомат „Калашников“, а до него – ортопедична шина от шперплат, дизайн на Рей и Чарлз Иймс. От една страна, имаме автоматично огнестрелно оръжие, доказало своята ефективност, което го определя като „добър дизайн“, а от друга страна – медицинско приспособление, помагащо при транспортиране на ранени войници. В широк смисъл дизайнът е това, което дава функция на едно изделие, прави го полезно. Дизайнът е свързан с бързата промяна, той е език, който изпраща послания за това кое е ценно, преминавайки през модите и стигайки до хората. Затова дизайнът като тема е толкова важна част от нашия живот, от нашата култура.“
Не можем да отминем и друг от „вечните“ въпроси, свързани с дизайна, а именно съществува ли национален дизайн.
„Със сигурност дизайнът няма граници и принадлежност. Според мен няма такова нещо като британски дизайн. Има дизайн, създаден във Великобритания и дизайн, който се опитва да предаде усещането за Великобритания. Да вземем един автомобил „Бентли” – смята се, че това е въплъщение на британския дух, но той е произведен в немски завод и проектиран от бразилец и белгиец. Дизайнът се използва за създаване на идеята за нещо и банкнотите са добър пример за това, защото повечето държави чрез дизайна на парите си искат да пресъздадат нещо характерно за държавата. При комунизма например на банкнотите се изобразяваха национални герои, работници и селяни. При посткомунизма бъдещето означаваше да погледнем към по-старите времена и така по банкнотите се появиха бароковите композитори и учени от 18-и век. На банкнотите на Европейския съюз са изобразени мостове, прозорци, но не конкретни, от дадена държава, а като символи на единението. Вижда се, че са проектирани от човек, който вярва в бъдещето. В този случай дизайнът е език и знак, който не всички осъзнават и разбират, но той е тук и носи смисъл.“
Накрая питам за впечатленията му от София, макар че времето да я види, беше толкова кратко.
„София е град с много пластове. В центъра му човек вижда целия ход на историята ви пред очите си. Първо са останките от римските градове, след това паметниците от Османската империя, отгоре са пластовете от началото на българската държава, след това виждате следите на комунизма и накрая посткомунистическия период – цялата история може да се прочете тук. Видя ми се доста спокоен град. Беше ми приятно да видя място, което не е превзето от масовия туризъм. Бих дошъл пак в София, за да видя повече.“
Източник: СПИСАНИЕ MD
