Кое е общото между екстремните спортове, барманството от висша класа, майчинството, ръчно тъканите килими и архитектурата? Отговорът е неочакван – едно крехко момиче, току що навършило 26 г.
Маргарита Димитрова в момента завършва архитектура. Докато щастливо отглежда двугодишната си дъщеря в очакване на втория си наследник, работи върху интериорни и архитектурни проекти в България и чужбина и в свободното си време – създава дизайн на красиви килими. Те са ръчно производство от 100% вълна.
Проектът, който тя нарича SUBCULTURA обединява абстрактната естетика и традиционното производство на килими. В края на февруари тази година Маргарита представя авторските си творби и на поп-ъп базара в София, който съчетава дизайн, илюстрация, керамика, мода, музика и книги.
Как успяваш да се справяш с всичките си задължения и ангажименти?
Обичам да бъда ангажирана, това ме кара да се чувствам добре. Обичам да действам, да помагам, да пазарувам, да чистя, да готвя, да работя и да си почивам активно. За да се справя с всичко, нещата опират до организация, която взаимодействаме много сполучливо с моя съпруг Мартин Димитров, който е актьор и също като мен има доста гъвкаво работно време и всестранни задачи през деня.
Кое занимание приемаш за хоби и кое за професия?
Винаги съм приемала това да сервирам коктейли за професия и то много комплексна. Радвам се, че съм успяла да се докосна точно до тази нейна страна, в която всичко е от значение и се обръща внимание на детайлите. Моето хоби са екстремните спортове, за което е отговорен моят баща. Научил ме е на всичко, което може и то на доста високо ниво. Благодарение на него имам и портни постижения в ските без никога да съм тренирала професионално. Мога само да съм благодарна, че съм избрала моите родители за семейство, баща ми ми е дал толкова много в спорта, а майка ми в изкуството. Тя е завършила приложната гимназия със специалност Текстил и моден дизайн, въпреки че в момента е строителен инженер.
Как се появи интереса ти към ръчно тъканите килими?
Явно интереса ми е предаден още в ДНК-то от майка ми, за която споменах. Винаги съм проявявала интерес към текстил, особено килими. Бях напълно сигурна след като не успях да открия точния килим за детската стая на дъщеря ми, че искам да създавам точните килими за хората. Такива, които като ги видиш да те карат да се почувстваш добре. Да внасят уюта и хармонията със самото си присъствие. За мен килима не е просто предмет, има си душа. За това и да са ръчно тъкани и от устойчиви материали за мен е много важно. Такъв килим може да се предава в семейството с поколения.
Защо се спря на името Subcultura за твоя бранд?
Субкултура означава малка културна общност, която има различни разбирания, които обединяват участниците в субкултурата, например: философски, естестически, музика, мода, изкуство, фотография, езици, всичко което би могло да обединява и разединява има свойството да обособява субкултури, които не могат да се определят като лоши или добри, те просто са различни и ние като единици естествено ставаме част от определена субкултура.
Моята Субкултура има тази идея, да обедини хора със сходни естетически вкусове и вкус за живот.
Разкажи ни за твоите успехи като барман и има ли връзка с творческите ти занимания днес?
Най-големият ми успех бе да стигна до Големия финал, в топ 8 в света, от 32 държави, на най-престижното Джин състезание на планетата. Аз нямам опит зад бара, просто имам интерес и усет, приех предизвикателството като защита на архитектурен проект, дори с помощта на мой приятел арх. Димитър Караниколов, вплетох архитектурата в представянето на коктейла ми за състезанието. Направихме 3д формичка за лед с обема на НДК. Тъй като темата на състезанието беше да смесиш духа на Лондон, с духа на родния ти град. А за мен най-разпознаваемата сграда в София е НДК. Разбира се, че има връзка, някак нещата все така се завъртат в живота ми, че се колаборират и двете, и барманството и архитектурата.
Защо избра архитектурата и какво научи във НБУ? Разкажи ни за дипломния си проект.
Избрах архитектурата в заблудата, че ще стана като Заха Хадит. Хаха. Наистина си го представях много грандиозно. Как драскаш на някаква салфетка концепция за уникално и невиждано пространство и някак магически се случва всичко. Изобщо не знаех за частта с чертането и колко е прекрасно, но ангажиращо и то не по начин, който да ми е приятен. Но в крайна сметка взех каквото ми е необходимо от обучението и сега създавам собствен формат, в който да упражнявам професията. Ето тук идва връзката. Дипломният ми проект е „Джин дестилерия в Родопите“. Селото, което избрах за ситуация на моя проект се казва Хвойна, което е и основна съставка на джина. Скоро се надявам да мога да споделя и самия проект.
Как виждаш професионалното си бъдеще на дипломиран архитект?
Виждам го много розово. Някак имам добро усещане, че ще открия точно това, в което съм най-добра и ще мога да допринеса с него. Усещам че съм на прав път и има още много за себеопознаване и развитие. Тепърва се заформят нещата.
Как се виждаш примерно след 10 или 30 години?
Виждам се на някой красив плаж с кемпер, съпруга ми и децата. Карам си кайт, а когато няма вятър работя от някое място с прекрасна гледка и уай-фай.
Каква къща би проектирала за своето семейство и как би я обзавела?
За нас бих проектирала много просторна къща с отворен план, тип барнхаус, с прозорци от късата страна вместо стени, през две нива, на второто спалните, където само ще спим или ако някой иска да остане сам, иначе долу да се случва всичко. Естествени материали и нежни тонове, дифузно и добре позиционирано осветление, голяма кухня и малък бар, килими, фенери, свещи, възглавнички, керамика, ателие за работа, звукозаписно студио за мъжа ми, много големи и лесни за гледане растения и аромат на етерични масла. Двор с люлки, дървета, малка градинка и кучета.
Кои са архитектите и дизайнерите, на които се възхищаваш и от които се вдъхновяваш?
Даниел Либескинд например, за мен той е усетил онази емоционална есенция в архитектурата, която те кара да преживяваш. Била съм в сграда, проектирана от него и останах безмълвна. За него архитектурата е да създадеш пространство, в което никога никой не е бил досега. Харесва ми тази идея, защото и аз се стремя към уникалност.
Също много ми допадат визуализациите и естетиката на Ариел Паланзоне. Бих живяла в някоя от неговите картинки поне за малко.
Рикардо Бофил – цветовете, естетиката, хармонията. Това как успява да съчетава ново и старо, индустриално и натурално. Интерпретациите му. Всичко.
Morgwn Rimel – нейните неща също са баланс между монохромно и цветно, текстури и линии, много мой стил.
И още много!
