Пешеходните улици и вътрешните дворове като публично пространство размер M
Това е вторият от поредицата текстове, които се занимават с дизайна на публичните пространства в нашите градове през следвоенната епоха. Защо публични пространства и защо градски дизайн? Защото те засягат всички ни, при това ежедневно.

Архитектурата на ХХ век е създала повече сгради и пространства, отколкото всички останали епохи, взети заедно. Ето защо е важно често и постоянно да обсъждаме наследството на този век – защото то е създало средата, която обитаваме и до днес.
Вече разделихме публичните пространства на четири мащаба – S, M, L и XL, които да ни помогнат да проследим духа на времето. Започнахме с най-малкия мащаб S – детските площадки, който опознаваме най-рано, а после, за съжаление, спираме да забелязваме. Сега продължаваме с още две пространства, които формират толкова много от неуловимата, но осезаема идентичност на един град.
Най-софийското място
През края на 1970-те и през 1980-те архитектите и в България се борят с колите. В пряка връзка с увеличаването на пешеходните улици и пространства е и една инициатива за “изтупване от праха” на резервите в центъра на София и другите големи градове, и превръщането им в места за деца и почивка.
За разлика от жилищните комплекси, осъзнават архитектите, на децата в центъра на града не е осигурена безопасност. В гъсто застроените квартали те играели по улиците, но с увеличаване броя на колите това се оказва опасно. Преустройството на вътрешните софийски дворове не е нова идея, но едва в началото на 1980-те намира реално приложение в някои квартали и в центъра на София. Осмисленото планиране на дворовете създава много интересни решения, които свързват различни нива в дотогава парцелираните по имотни граници вътрешни зони на кооперациите, запазва съществуваща растителност и организира пространствата в меки, флуидни контури и неправилни форми – идеални и за игра, и за криене, и за тайни срещи. Във всеки двор има нещо специфично – входове, перголи, пейки, детски площадки, еднофамилни къщи, останали скрити във вътрешността, дори скулптурни фигури, които дават имената на пространствата – като легендарният двор на „Желязка“ между “Раковска” и “Канала” (ул. “Г. С. Раковски” и бул. “Евлоги и Христо Георгиеви”), кръстен на фигурата на момиченце във вътрешността му.

А от вътрешните дворове – тези скрити публични пространства на късния модернизъм у нас, стигаме до следващия мащаб М – или пешеходните улици и градски центрове на следвоенната епоха.
Ясно е, че модернизмът не успява да убие улицата. Напротив. Още през 1960-те умората от крайния функционализъм и ортодоксалното устройствено планиране на Льо Корбюзие и CIAM (Congres Internationaux d’Architecture Moderne), се натрупва и избухва в силни реакции срещу градоустройствените догми на следвоенния модернизъм – зониращи с размах градовете на функции, които се отделят една от друга чрез обширни паркови пространства и се свързват с големи, широки пътища. Така твърде бързо започва връщането към улицата в съвременния град.
Тези критични реакции всъщност са налице още от 1950-те и техен най-силен глас в САЩ например е не архитект, а градски ентусиаст – публицист и активист, Джейн Джейкъбс. Тя припознава ценността на спонтанната квартална идентичност и излиза на война срещу универсалните градоустройствени модели, прекрояващи тотално градовете. Първата ѝ книга със заглавие „Смъртта и животът на големите американски градове“, излиза през 1961 г. и до днес е една от най-влиятелните публикации на новия урбанизъм въобще.
Чрез много примери там тя доказва, че добрите градове са градове с много пешеходци и много хора по улиците, че по улиците трябва да има хора, че хората на улицата се грижат един за друг и създават общност, а общността е важна. Децата трябва да играят по улиците, пише Джейкъбс, а старите сгради няма нужда да се събарят. Те осигуряват евтино, налично пространство. Важни са малкия мащаб, местния колорит, човешката среда, зеленината, изобщо всички дребни неща, които правят един град уникален отвъд централно планираните стратегии, кръстовища и жилищни квартали. Все прости и очевидни идеи, които днес са просто проява на здрав разум, но през 60-те години на ХХ в. това далеч не е така. В Ню Йорк Робърт Моузес е започнал крупни градоустройствени промени, строи високоскоростни градски магистрали, разсичащи Манхатън, сложни кръстовища в Сохо и изобщо прекроява града на едро. Именно заради неговия голям градоустройствен проект – за т.нар. Lower Manhattan Expressway, който, ако беше осъществен, щеше да унищожи по-голямата част от Гринуич вилидж, се разгаря битката между двамата. Между големия градостроител на Ню Йорк и Джейн Джейкъбс, майка и жител на Гринуич вилидж, която повежда гражданска съпротива срещу проекта, организира активни протести, арестувана е два пъти, но в крайна сметка излиза победител.
Магазини, кафенета и пешеходци
Това е първото следвоенно осъзнаване колко важни са градската идентичност и градското многообразие и как това е пътят към мултинационалния, мултикултурен глобален град на нашето време. И е важно да се разбере откъде тръгва новият урбанизъм и всички негови мощни гласове днес като датския урбанист Ян Геел например, и колко много дължат те на една домакиня от Манхатън. Включително и в България – макар тук никой да не е четял Джейн Джейкъбс по времето на социализма.
Няма град в България, в който през 70-те и 80-те да не е била изградена поне една пешеходна централна улица с магазини и кафенета и поне един централен площад, свързан с нея. Още през 60-те в генералните планове на градовете е заложено цялостно обновяване на старите търговски улици и превръщането им в пешеходни, но реализациите започват чак през 70-те. При това започват да се обновяват не само улиците и сградите от края на XIX в. и началото на XX в., но и онези, строени по-късно. Такъв е случаят с пешеходния булевард Славянски в Шумен, в който се реализира една от най-успешните пешеходни улици на три нива след архитектурен конкурс, спечелен от местните архитекти Иво Петров и Добрил Добрев през 1979 г.



И в Шумен, и в много други български градове се реставрират фасадите на отделни сгради, подобряват се силуетите на улиците, подменят се настилки, добавя се градско обзавеждане, подменят се витрини на магазини и входове. Много внимание е отделено на подходящото оцветяване на фасадите като се спазват следните принципи:
- по-топла гама за сенчестите, по-студена за ослънчените
- по-ярки цветове за малките фасади и обратно
- подчертаване на характерни фасади с интензивни цветове
- всички вертикални и конструктивни елементи, рамки, орнаменти и детайли са оцветени в бяло – за по-голяма пластичност и изразителност на фасадите и на естествено, и на изкуствено осветление.
Първата напълно пешеходна улица в България е реализирана през 1974 г. във Враца . Следват проучвания за обновяване на търговските улици във Варна, Плевен, Пловдив, Пазарджик, Сливен, Ямбол… Всички те също следват няколко общи принципа, формулирани от най-производителния архитект на пешеходни улици в социалистическа България – Иван Никифоров: автомобилното движение трябва да се изнесе и улиците трябва да станат напълно пешеходни; магазините се преустройват като се обединяват и разширяват в дълбочина за сметка на вътрешнокварталните пространства; организират се подходящи нови функции и подходящи стоки, които се групират в различни магазини с цел оживяване на улицата; предлагат се нови декоративни решения за настилки, зелени, водни и цветни площи, подходящо ремонтиране и оцветяване на фасадите, осветление, малки архитектурни форми.
Архитектурното решение включва геометрични форми и системи от модулни елементи. Настилките се изпълняват от редуващи се светли ивици, квадрати и други форми – примерно бял врачански камък и сиенит, мрамор и гранит, мит филцов бетон и павета. Те създават общ неутрален фон, на който да изпъкват сградите. На няколко характерни места в зависимост от направлението на улиците, пресичане, входове на сгради и други подобни се появяват червени павета и се прави сгъстяване на ивиците. Пешеходните пространства се проектират като интериор на открито – тук синтезът на архитектурата, дизайнът на градската среда и изкуствата е желан, търсен и внимателно прилаган.


Следвоенната епоха е особен период. Синтезът в смисъл на единство на архитектурата с пространствените, предметни и статични изкуства в дадена обемно-пространствена композиция е един от феномените на периода не само в България. Втората половина на ХХ век в световен план е времето на най-масови и широкомащабни усилия за развитие на публичното изкуство и комплексно естетизиране на градската среда. Идеологически синтезът се възприема като форма на “демократизиране на изкуството”, на естетическо възпитание на широките народни маси. Градоустройствено той става ключов елемент от комплексната градска среда. Архитектурно се оказва неделима част от сложното, синтетично изграждане на богати интериорни пространства и екстериор. Той дефинира от най-големия до най-малкия мащаб в града – от грандиозните монументално-скулптурни композиции до най-малките елементи на градския дизайн и детайл.
Какво се случва, когато дизайнът и архитектурата се включат в служба на идеологията и формират местата за организирана показност на един град? Колко голям е следвоенния мащаб L и XL?
За всичко това – в следващата част.

Поредицата е реализирана с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“ по програма „ТВОРЧЕСКИ СТИПЕНДИИ“ в област „Архитектура“.