Името на този “свободолюбив” стил произлиза от френската дума épate, която в превод означава удивление, изумление, почуда, смайване. По своята същност дизайнерският епатаж е парадоксално явление – едновременно интернационално и индивидуално за всяка култура. То е смесица от дълбоко лични емоции и откровена “работа за публиката”. Не на последно място епатажът е реализираното желание за безгранична свобода. И защо не?
Всеки влага свой смисъл в понятието епатаж, но въпреки това основната му цел се състои в разрушаване на стереотипите, в резултат на което обичайните предмети се представят в необичаен контекст. При това е особено важно те да бъдат променени в рамките на узнаваемото, защото в противен случай няма да стане ясно какво точно е “разрушено”. Епатажът е до крайност хиперболичен. В него всяка идея звучи твърде преувеличено, като рекламен слоган, което съвсем не означава, че е опростена. “Фамилните” портрети на кучета в интериора на класическа английска гостна, десенът на спалното бельо, монументален като микеланджеловска живопис или графитите по стените на представителна сграда не само се набиват веднага на очи, но и подчертават определена асоциативна верига, която е индивидуална за всеки човек, защото масовото възприятие е фатално за епатажа.
Предметите, отнасящи се към различни култури, се оказват в съвременния интериор в една или друга степен епатажни – толкова огромна е силата на тяхното емоционално въздействие (имитация на китайски мотиви и техники в серия лампи на Mangani) 
Самоиронията прави епатажа интелектуален: пародията на педантичността, нелишена от естетика, се възприема органично в класическия интериор. Между другото «фамилните» портрети на кучета днес оглавяват хит-парада на интериорния епатаж.
Понякога епатажен може да бъде определен ракурс – всичко зависи от гледната точка (стол от колекция луксозни мебели на Кристофър Гай Харисън от 2005 г.) 
Епатажът декларира разрушаване на стереотипите, създавайки странни на пръв поглед съчетания (Настолна лампа Chapo по дизайн на Филип Старк)
Този стил е една твърде агресивна реакция срещу ежедневието. Когато човек се умори от “спокойните и хармонични тонове” в интериора, страстта към немислимите цветови съчетания показва степента на неговото емоционално напрежение. Освен това епатажът притежава ефекта на бумеранга: предизвикателният цвят, мащабите или формата на предметите се връщат безкрайно към своя “автор” под формата на емоционален допинг.
За разлика от “наивния” кич епатажът притежава определена интелектуалност. Дисонансът, който възниква при кича неосъзнато, е създаден при епатажа напълно преднамерено и с насмешка. Например щампованият портрет на Наполеон върху облегалката на бароковото кресло е иронична версия на типично традиционните мебели.
Стилът и чувството за хумор са главните черти, отличаващи епатажа от кича, независимо дали това са латексови рибки във вази (Spilt), или надписи върху седалката на стола (Silik) 
Романтични рози в комбинация с «хищнически» кожи – епатираща чувственост от Roberto Cavalli
Още една съществена разлика на епатажа от кича е способността да си играе с вулгарността, балансирайки на границата на добрия вкус, но винаги оставайки в неговите рамки. Подобна игра се отдава далеч не на всички. Между чудовищните размери на доларите върху плажната хавлия и тапицирания с американския флаг диван съществува непреодолима пропаст. Вкусът, мярката и стилът са това, което присъства при епатажа, а липсва в кича.
Играта с мащабите е любим похват на епатажа. Преувеличените натурални или стилизирани мотиви, като растителните например, също притежават собствена енергетика (Проект на Филип Старк за луксозен интериор в жилищна сграда Yoo Panama)
По своята същност епатажът е социално явление. Всички тези “убийствени” подходи сработват само тогава, когато и “авторът”, и “зрителят” говорят на разбираем символистичен език. Затова и отношението към епатажа се колебае в широки граници – от възхищение до пълно отвращение. Но свободата и възможността да бъдем самите себе си определено си струват риска!
Цялата статия четете в >>>> СПИСАНИЕ ДМТ 1/2020
