ZAHA HADID - ПЪРВАТА ДАМА НА СВЕТОВНАТА АРХИТЕКТУРА

„Винаги съм вярвала в прогреса и неговата креативна роля. Точно затова се стремях да остана критична към всякакъв традиционализъм.“

В последния ден на март 2016 г. си отиде първата дама на световната архитектура – Заха Мохаммад Хадид. Светът загуби най-изтъкнатата и всепризната жена архитект, успяла чрез своето наследство и творческа позиция да промени цялостните обществени представи за архитектурата и дизайна в световен мащаб. Ден след смъртта ù известният архитект и критик Джоузеф Джованини патетично коментира: „Тя беше архитектурна комета, изстреляна в простора сякаш от нищото. А сега, тъй внезапно, както се бе появила, изчезна. Подобен светлинен талант няма да се появи отново още поколения наред.“

Дървена ваза Ves-el, колаборация с Гарет Нийл

В момента, в който вижда за първи път архитектурни планове, 6-7 годишната Заха се влюбва от пръв поглед и мигновено осъзнава, че целият ù живот ще се върти около това да сътворява „невъзможното“ – първо върху белия лист, а след това извън него. Докато учи в Американския университет в Бейрут и работи след това в Архитектурната асоциация в Лондон, Хадид се интересува от концепцията за фрагментарността на всичко във Вселената. В търсене на пресечна точка между изкуството и дизайна тя черпи идеи от творчеството на Малевич и движението на деконструктивистите, от математиката и геологията.

Още от студентските си години Хадид впечатлява с нестандартното си мислене. Криптираните ù образи и архитектурни абстракции са нещо невиждано дотогава, изпреварващо годините си, но и носещо в себе си духа на очакваното бъдеще. Неслучайно я възприемат като „книжен архитект“.

Заха Хадид успява да реализира тези свои виждания чак в началото на 90-те години, когато ù се отдава възможност да направи първия си самостоятелен голям проект – сградата на пожарната във Вайл на Рейн. Сградите на Заха Хадид несъмнено са неин портрет – сложни, детайлни, дисциплинирани, едновременно диви, дебалансирани, но и крехки точно като човешкия живот.

До самия си край Заха посреща всеки конфликт и неприемане на творчеството ù – от културен, социален или политически характер, с твърдостта на желязо („хадид“ на арабски означава „железен“). Колкото повече кариерата ù се развива, растат бюджетите и мащабите на проектите ù. Въпреки че е смятана за грандоман, Хадид доказва, че може да работи както по проекти за гигантски музеи и стадиони, така и да създава мебели, стоки за бита, модни аксесоари и дизайн на автомобили.

Запитана за мечтания си дизайнерски проект, тя отговаря: „Би било много интересно да изработвам предмети за ежедневието, продукти, които веднага могат да бъдат използвани. В продуктовия дизайн формата може да бъде съвършено завършена, но в архитектурата не е така“.

Сградата на Pierres Vives Монпелие , Франция

Освен с виртуозното използване на материалите и технологиите, с провокирането на сетивата и пространствените възприятия проектите на Хадид винаги носят усилието на създателката им да комбинира архитектурата със социалните реформи, превръщайки всяка сграда или мебел в повод за дискусия.

Критиците се надпреварват да определят голяма част от работата ù като обществено непрактична, но малко по малко Хадид развива репутацията си. От дизайнер на невъзможни за реализация проекти тя постепенно се превръща в исторически творец.

Британката с иранско потекло става първата жена, наградена с отличието Pritzker Prize – архитектурния еквивалент за Нобелова награда и първата дама, спечелила златния медал на Кралския институт на британските архитекти RIBA.

Смятана е за основоположник на прочутия термин „параметризъм“, определящ специфичния за „Хадидския стил“ компютърен подход, с който всяка футуристично изглеждаща идея придобива реални форми.

Всъщност скокът в компютърните технологии идва в точния момент от развитието на Хадид – в началото на 90-те години, когато специфичният ù стил е вече оформен, а почти всеки неин проект е смятан за абсолютно нереализируем.